Стивън Пинкър - Вторият закон на термодинамиката

Автор: Steven Pinker

Вторият закон на термодинамиката твърди, че в изолирана система (такава, която не приема енергия), ентропията никога не намалява. (Първият закон е, че енергията се запазва; Третият – че температура на абсолютната нула е недостижима.) Затворените системи непреклонно стават по-слабо структурирани, по-малко организирани, по-неспособни да доведат до интересни или полезни резултати, докато не изпаднат и останат в равновесно състояние на сива, хладка, хомогенна монотонност.

При първоначалното си формулиране, Вторият закон се отнася до процеса, при който полезната енергия под формата на разлика в температурата между две тела бива разпръсната чрез топлинния поток от по-топлото към по-хладното тяло. Щом било установено, че топлината не е нещо невидимо, а измеримо движение на молекули, Вторият закон придобил по-обща, статистическа формулировка. Сега редът може да бъде описан като набор от всички микроскопично делими състояния на една система: от всички състояния, тези, които намираме за полезни, съставят тънък сноп от възможности, докато преобладаващите състояния са безредни и безполезни. Следва, че всяко смущение на системата, независимо дали е произволно разклащане на градивните й части или сблъсък отвън, по законите на вероятността, ще насочи системата към безредие или безполезност. Ако се отдалечите от пясъчен замък, той няма да бъде там на другия ден, тъй като вятърът, вълните, чайките и малките деца побутващи зрънцата пясък най-вероятно ще ги преподредят в една от необятния брой конфигурации, които не приличат на замък, отколкото в една от незначителния брой на тези, които приличат.

Вторият закон на термодинамиката бива ежедневно признаван в изрази като „Пепел при пепелта,“ „Нещата се разпадат,“ „Ръждата никога не спи,“ „Случва се,“ „Не можеш да сглобиш счупено яйце,“ „Ако може да се обърка, значи ще се обърка,“ и (от тексаския законодател Сам Рейбърн), „Всеки палячо може да срине хамбар, но само дърводелец може да го издигне.“

Учените разбират, че Вторият закон е много повече от обяснение за всекидневните ни беди; той е основа на схващането ни за вселената и мястото ни в нея. През 1915 г. физикът Артър Едингтън пише:

Законът, че ентропията винаги нараства, по мое мнение, изпъква на челна позиция сред законите на Природата. Ако някой посочи, че вашата предпочитана теория за вселената е в противоречие с уравненията на Максуел – тогава още по-зле за уравненията на Максуел. Ако се окаже, че противоречи на наблюденията – е, изследователите понякога оплескват нещата. Но ако вашата теория противоречи на Втория закон на термодинамиката, то тогава нямам надежда за вас; нищо друго не й остава, освен да пропадне в най-дълбоко унижение.

В известната си лекция от 1959 г. „Двете култури и научната революция“, ученият и романист Чарлс Пърси Сноу изказва мнение относно презрителното отношение към науката от страна на образованите британци по неговото време:

Много пъти съм присъствал на събирания на хора, които, по стандартите на традиционната култура, са приемани за високо образовани и които със значително задоволство изразяват мнителност спрямо ерудицията на учените. Няколко пъти, след като съм бил провокиран, съм задавал на подобна компания въпроса колко от присъстващите могат да опишат Втория закон на термодинамиката. Отговорът беше студен; също и негативен. И все пак, зададеният от мен въпрос е научният еквивалент на "Чели ли сте нещо от Шекспир?"

Еволюционните психолози Джон Тууби, Леда Козмидис, и Кларк Барет озаглавиха своя публикация за научните основи на ума „Вторият закон на термодинамиката е първият закон на психологията.”

Защо е тази почит към Втория закон? Вторият закон описва крайната цел на живота, ума, и човешкия стремеж: да впрегне енергия и информация, за да се противопостави на прилива от ентропия и да съгради убежища от благотворен ред. Подценяването на вродената тенденция към безредие и отказът да уважим ценните ниши от ред, които сме съградили, са основен източник на човешкото безразсъдство.

Като за начало, Вторият закон предполага, че нещастието може да не е по ничия вина. Големият пробив на научната революция бе да обезсили интуицията, че вселената е наситена с умисъл: че всичко се случва с цел. Според това примитивно схващане, когато се случи нещо лошо – инциденти, болести, глад – някой или нещо трябва да са пожелали да се случи. На свой ред това тласка хората да намерят обвиняем, демон, изкупителна жертва, или вещица, която да накажат. Галилей и Нютон заменят тази космическа морална пиеса с механична вселена, в която събитията са причинени от условия в настоящето, а не от цели за бъдещето. Вторият закон задълбочава това откритие: Вселената не само е безразлична към нашите желания, но в естественото течение на събитията изглежда сякаш тя пречи на тяхното осъществяване, защото вероятността нещата да се объркат е много по-висока от тази да се случат по план. Къщи изгарят, кораби потъват, битки биват изгубени, заради прищевки на съдбата.

Бедността също няма нужда от обяснение. В един свят, управляван от ентропия и еволюция, тя е изначалното състояние на човечеството. Материята не се подрежда от само себе си в подслон и дрехи, а живите неща правят всичко по силите си, за да не се превърнат в наша храна. Това, което трябва да бъде обяснено, е богатството. При все това, повечето дискусии относно бедността се фокусират на въпроса кого да обвиним за нея.

По-общо казано, подценяването на Втория закон примамва хората да виждат всеки нерешен социален проблем като знак, че страната им е на прага на разруха. Природата на вселената предразполага живота да има проблеми. Но е по-добре да помислим как да ги решим – да приложим информация и енергия за разширяване на нашето убежище от благотворен ред – отколкото да бием тревога за пожар и да се надяваме на най-доброто.

Източник: Edge Annual Question 2017: What Scientific Term or Concept Ought to be More Widely Known.

Превод: Димитър Кръстев.