"Интелектуалните права" и свободния пазар - съвместими ли са?

Големият проблем в картинката е, че “интелектуалните права” са изначално монополни като същност. Ако аз притежавам събраните съчинения на Валери Петров, това не спира никой друг също да ги притежава. Ако обаче аз притежавам правата върху тях, никой друг не може да ги притежава… А пък монополът е несъвместим със свободния пазар, от който пък идват всичко свястно в капитализма. Капитализъм без свободен пазар е феодализъм.

Иначе казано, интелектуалните права трябва да бъдат разглеждани както всяка друга форма на монопол – иначе казано, трябва да бъдат в голямата си част забранени, а в жизнено необходимата безмилостно регулирани. Да, не е съвсем честно към труда на творците. Точно както забраната на всеки друг монопол не е съвсем честна към труда на постигналите го. Просто разрешаването му е още по-нечестно към цялото общество.

Автор: Григор Гачев. Копирано от тук.

Запазвам го тук за да не се изгуби ценната мисъл. В блога на Григор Гачев има още много разсъждения за авторските права, патентите и други интересни неща.

Още по темата: Иван Попов, Kопирайтът и борбата срещу Адам Смит.

Връзки към други статии на Иван Попов има в страницата на Уикипедия за него.

И за баланс ще цитирам и един контрааргумент:

Без да влизам в защита на правата на интелектуална собственост (имам повече аргументи срещу, отколкото в подкрепа), бих искал само да отбележа, че ексклузивност (монопол) по договор не противоречи на свободния пазар. “Свободата” предполага избор, а може доброволно да направиш избор например да се снабдяваш само с кафе на капсули от един доставчик, или да зареждаш пицарията само с една марка бира.
Всеки се ражда с “правото” да говори, пише, пее, свири, но не се ражда с правото да слуша, чете, гледа, изпълнението на съседа.

Автор: Лъчезар Богданов. Копирано от тук.

Цитираните коментари са към статията Не “корпорациите” са виновни за ACTA от блога на Петър Стойков.

Ще си позволя да копирам и още един коментар от там.

Вярно е, че обикновено вилнеем срещу груповото понятие „корпорации“, под което в случая – не особено коректно – се подразбират организациите-праводържатели, и то като някакъв цялостен субект.

Те не са цялостен субект. Напротив, доста са нехомогенни – най-вече поради особеностите на различните браншове (музика, филмопроизводство, фармация, военна промишленост…), предопределящи структурни и функционални различия.

Общото за всички обаче е, че са подвластни на някои закони, валидни за всяка организация: това, че концентрацията на финансова и пазарна мощ ги прави все по-привлекателни за клиентите им (авторите) – което пък ги тласка към по-нататъшна експанзия; и това, че колкото по-голяма и сложна става една организация, толкова повече се бюрократизира.

Типичният праводържател обикновено е продуцент – било то на изкуство или на технологични иновации. Неговата функция поначало е полезна: авторът му е предоставил copyright върху продуктите си (т.е. правото на възпроизвеждане – което е само едно от авторските права, прехвърляемо е и по правило е доста скъпо да го упражняваш самостоятелно), срещу което продуцентът осигурява на автора условия да твори спокойно, заемайки се с цялата бъркотия по реализацията (техническа и пазарна) на продуктите му.

Част от тази бъркотия обаче е натоварваща – и неприсъща – дори за продуцента: следенето кой е нарушил копирайта, без да си плати. И продуцентът си назначава за целта „куче“. По-едрите продуценти си отглеждат собствени „кучета“, които са част от корпоративната им структура; по-малките поверяват задачата на волнонаемни такива – които са се появили като субекти защото е възникнала потребност и има търсене. Към последните се обръщат и онези автори, които не се нуждаят от външен продуцент. Волнонаемните „кучета“ могат да възникнат като бизнеси, или пък използвайки някой от моделите за организации с общественополезна цел (най-общо казано). Най-често са мелез между двете: управляват се като бизнес, а в mission statement-а (и PR-a) им особено се акцентира върху полезността на целите.

Основният проблем в цялата картинка е бюрокрацията. Едната част от нея са бюрократичните механизми, с които едрите продуценти неизбежно са обраснали, а другата са „кучетата“, които по дефиниция са бюрократични образувания. И цялата тая бюрокрация, първо, трябва да се храни, и второ, по същността си е консервативен фактор, противодействащ на опитите за модернизация на механизмите, въз основа на които съществува.

В резултат, както е писал Кирил Върбанов горе, до автора стигат 10% от приходите. Не знам дали е точно толкова, но ми се струва реално, едва ли е много повече. Това е очевидно в разрез с представата за справедливо възнаграждение на труда според стойността на неговия резултат. Излиза, че този, които създава (човешко действие от висша категория), го прави основно за да хрантути паразитни структури. На всичкото отгоре тези структури, като всеки паразит, имат удивителната способност да се самовъзпроизвеждат, самообосновавайки се със собствените си потребности.

Вследствие на това алогично разпределение на приходите се натрупва напрежение. Авторите казват – добре бе, защо тоя, дето само се грижи за правата ми, взема толкова много. „Кучетата“ отговарят – ей там има едни, дето не си плащат, и трябва непрекъснато да ги следим и гоним, затова.

Интернет катализира много интензивно този процес, предоставяйки отведнъж огромни възможности за заобикаляне на бюрокрацията. Същевременно предостави и милиарди удобни „виновни“. И „кучетата“ лавнаха.

У нас вече сме ги чували да лаят така: беше през 90-те, когато се настаняваха на новата (за тях) територия. Тогава месеци наред дрънкаха едни белезници от страниците на периодичния печат. Е, сега би трябвало да са наясно, че тези белезници се помнят. Колкото и да подчертават високата моралност и полезност на функциите си, няма да срещнат друго освен неприязън. Казано е: каквото си постелеш, на това ще легнеш.

Апропо, прелистих текста на ACTA: понятието rights holder се споменава по няколко пъти на страница; author/s го има само 5 (пет) пъти в целия документ; creator го няма въобще. Не че е кой знае какъв аргумент, но навежда на определени мисли.

Не мога да преценя доколко опитите за прокарване на ACTA са по интифа от (и с лобирането на) едрите продуценти-праводържатели с монополни позиции, или пък основно от „кучетата“. Но е очевидно, че една корпоративна бюрокрация агресивно се стреми да осигури бъдещото си благосъстояние – и за целта иска да върже с белезници създаването и ползването на интелектуален продукт към бизнес модели от времената на нямото кино.

При това си е намерила съюзник лика-прилика: политическите властови кръгове, търсещи всякакви доводи, за да оправдаят колкото може по-масово и детайлно следене с колкото може по-малко обществен контрол. Дето се вика – гръмнало, че ги събрало. И се плодят: SOPA, PIPA, ACTA, TPP…

И то в момент, в който започва да виси въпросът дали самата концепция за авторско право не трябва да се преразгледа в контекста и на ограничаването на спекулативните печалби, и на реалностите на дигиталната ера. Все пак споразумението TRIPS е подписано преди 17 години – когато телефонът ми беше с кабел и шайба, а цифров фотоапарат 1,3 Mpx струваше над 10 000 $; а основополагащият документ на концепцията, Бернската конвенция, е от 1886 г.

Както е писал/а по-горе Стената: „Докато принципите на авторските права и заплащането им не станат толкова прости, че да можеш да ги обясниш на първокласник, пиратството ще запази мащабите си независимо от използваните технологии.“

Абсолютно точно. Бих добавил: и авторите няма да получават справедливо възнаграждение, независимо колко усъвършенствани са механизмите за защита на правата им.

Автор: Зелен Бетон. Копирано от тук.

Правете си редовно архив на блоговете. И не само на тях. Там се срещат ценни неща, които би било жалко да се изгубят.