Разкачане на рефлексни вериги в мозъка (инсталация на мозъчен антивирус)

Благодаря на Иван Попов за полезните психически вируси (ваксеми), с които ме зарази при прочитане на неговите произведения. Сега когато видя неподдържана или излющена фасада или търговец, който няма „търговски вид“, се сещам за неговите писания и за това какво би трябвало (според нормите на обществото) да си мисля когато видя тези неща (вместо директно да си ги помисля)...

Някъде в дъното на съзнанието на Джон пробяга усещането за нещо нередно. Нередното беше не във вечерната булевардна суетня, а по-скоро в отсъствието на някакви мисли, инсталирани по подразбиране към външното възприятие, но упорито отказващи да се обаждат. Ето, при вида на излющените фасади вътрешният софт трябваше веднага да подскаже за съмнителния морален облик на живеещите зад фасадите. Но мисълта за моралния облик я нямаше. Вместо нея се луташе някаква мисъл за мисълта за моралния облик, нещо като указател към указателя към вътрешния софт, който на всичкото отгоре се беше изключил… Не се обади нужният модул на съзнанието и при вида на оръфаните продавачи на семки и еротични издания, озъртащи се мрачно, като рапъри на подсъдима скамейка, иззад разпънатите току до витрината на бижутерския магазин маси. За такава враждебна външност всеки оценъчен софт — и този на „Оракул“, и другият, вътрешният, настроен съгласно оракулския — трябваше да вдигне червен картон. Незабавно. Още повече ставаше дума за търговски работници, които по дефиниция трябва да са усмихнати по комерсиалному. Но вместо вътрешният оценител да вдигне картона, някакъв друг дял от мозъка безстрастно отчиташе, че оценителят не си стои на поста… Тук сякаш нещо в Джон се превключи, той забеляза, че и другите минувачи по булеварда изглеждат твърде недружелюбно по армадилските комуникационни стандарти: нямаше усмивки по лицата, нямаше любезност и емоции в гласа. Не е подгонен тук човешкият материал, досети се той, неразвити са им отношенията, унтерпсихологията не се е настанила на всяко работно място…

Булевард „Брам Стоукър“ се оказа почти в центъра на града, а номер 78 — масивна шестетажна сграда в ранен постфашистки стил, приветлива като чиновник от службата за посмъртна реабилитация в исторически филм на ужасите. Видът на начумереното здание отново върна Джон на мисълта, че човешкият материал тук е неподгонен, че не се грижи за фасадите, понеже не му е инсталирано в психиката взаимно еднозначно съответствие между вида на фасадите и моралния облик на укриващите се зад тях — и отново, също като предишния ден, успя да се учуди, че и неговият вътрешен фасаден оценител е започнал да не се обажда съгласно стандартите…

— Как така да се разкачат рефлексни вериги?

— Ето така. Като дойде ситуация да се задейства някакъв мисловен автоматизъм, вместо мисълта, която трябва да се появи, се появява мисълта за това, че трябва да се появи оная първата мисъл. Все едно е пренасочено някакво системно прекъсване, добавен е допълнителен код, една степен на рефлексия в повече, и автоматизмът отива на кино. Това Лука снощи ми го обясни, а аз по-късно се обадих в Армадильо на Лорънс Блум и той…

Това са откъси от „Хакери на човешките души“ на Иван Попов.

Препоръчвам първо да прочетете „Нашите марковски процеси“ – „Хакери...“-те може да се разглеждат като продължение на „... процеси“-те.

Връзки към произведенията на Иван Попов има в статията за него в Уикипедия.

Изключване от Матрицата

(Снимка: pixabay.)