Изключване от Матрицата

Понякога излизам на разходка и/или да се набирам на лостовете основно за да се изключа от мрежата (в частност Интернет) - не само защото така намалявам риска от здравословни проблеми. Не ми се получава особено добре, защото през голяма част от времето си мисля за нещата от същата мрежа (може да я наречем Матрицата).


(Сещам се за онзи момент от филма „Матрицата революции“, където Нео се беше свързал към Матрицата, докато е в „реалния“ свят.)

Но има и моменти на просветление, когато осъзнаваш, че през голяма част от времето си мислиш за разни неща от Матрицата. И това не е задължително. Не е забранено от физичните или измислените закони да не го правиш. И тогава просто наблюдаваш и съсредоточаваш вниманието си върху нещата, които постъпват през сетивата ти - виждаш дърветата като дървета, птичките като птички, усещаш вятъра, земята (подметката) под краката си, въздухът, който дишаш...

Но след един миг Матрицата нахлува в съзнанието ти с пълната си сила - дърветата ти напомнят на Манделброт, който обича да гледа дърветата през прозореца, дърветата са фрактали, Манделброт се занимава с фрактали, Множеството на Манделброт е фрактал, Талеб пише в книгите си за Манделброт, те споделят общи идеи (имат книги в областта на финансите), цените на акциите са набалончени и скоро ще има срив, по това време има риск от банкова ликвидна криза, капиталови контроли, не държа ли твърде много пари в европейската банкова система, наскоро евробюрократите разгледаха въвеждането на капиталови контроли (замразяване на сметки) в случай на банкова криза... И всичките неща от колективното въображаемо (Матрицата) започват пак да заемат съзнанието ми.


Тези моменти, когато просто се съсредоточаваш върху непосредствените възприятия без да ги анализираш (виждаш просто птичка, а не си мислиш за размножаването на птичките, техните себични гени и т.н. - неща, които си чел в „Себичният ген“ на Докинс и други книги) са същността на медитацията.

За медитацията пише в книгата „Противоотрова“ на Оливър Бръкман.

Когато излизам на разходка не си взимам умнофон (изобщо нямам такъв).

Полезно е човек да превключва в режим „блуждаещ ум“. И да не превключва постоянно между различни задачи. За вредите от информационното претоварване и начините за борба с него е писал Даниъл Левтин в „Организираният ум“. Твърде много време прекарвам в социалните мрежи (при които вниманието постоянно се пренасочва от едно нещо на друго и това изтощава ресурсите на мозъка – твърде често се налага взимане на решение „да продължа ли да чета това“, „да щракна ли тук лайк“) и да си ги нося с мен когато излизам от вкъщи – не, благодаря.

Самият Марк Зукърбърк се стреми да не си претоварва мозъка с излишни решения – обяснява неща в този дух когато го питат защо се облича еднообразно. Защо да взима решение какво да облече след като може просто да си сложи следващата тениска от гардероба?

По време на „блуждаещ ум“ понякога изплуват в съзнанието интересни идеи. И частите от мозъка, недостъпни за наблюдение (какво правят в момента) от съзнанието си работят по някои от поставените задачи „във фонов режим“ и ако излезе нещо интересно го подават към съзнанието за оценка.

Имайте предвид, че не всяко нещо, което ви дойде на ум е важно и трябва да му се обърне внимание. Хората често забравят това и оценяват важността на нещата по това колко често си мислят за тях, което е груба грешка. Това, че си мислиш често за нещо не значи, че е важно (натрапчиви мисли).

Не всяко нещо, което ни дойде на ум е проблем за решаване. Не трябва да реагираме по какъвто и било начин на всяка мисъл, която ни идва на ум.

Твърде често хората приемат неважни и незначителни неща като проблеми за решаване само защото са им дошли на ум или често им идват на ум.

Еволюцията чрез естествен подбор не ни е дала „ръководство за експлоатация“ и трябва сами да се сетим, че нещата, с които нашето подсъзнание захранва съзнанието не са заповеди, а просто неща, които може да ни се сторят полезни и интересни (или пък не).

Разкачане на рефлексни вериги в мозъка

Мозъкът е машина за намиране на смисъл

Ако случайно не успее да намери смисъл – ще си измисли такъв и ще се самозаблуди, че такъв е намерен, а не измислен. (Според някои философи смисълът може само да се измисля, но не и да се намира.)

Покажи на някой мастилено петно и той ще го разпознае веднага като нещо (или ще му даде име, ако е нещо ново), ще започне да гради теории как то функционира и ще ви говори за скрития ред в хаоса, който ако го разбереш, можеш да го управляваш и евентуално да реализираш някакви ползи...

Шумът от работата на мозъка (режим „блуждаещ ум“) го провокира да търси смисъл и в случайните неща, които ви идват наум.