Сигурната търговия не зависи толкова от това дали произвеждаме всичко сами, а от това дали можем да защитим системата, която ни позволява да търгуваме свободно

САЩ и ЕС се споразумяха за 15% мита върху европейския износ.

Това е изненадващо изгодна сделка за... Европейския съюз!

От една страна, американските потребители ще започнат да плащат повече за европейски стоки, което ще отслаби тяхната покупателна способност — но едва ли ще ги откаже от покупките. (Попаднах на абсурдното твърдение, че ние (европейците) ще плащаме за тях, но митата просто не работят така.)

В крайна сметка именно тези мита, наложени от Тръмп, ще подкопаят и без това намаляващото доверие в него сред избирателите и най-вероятно ще доведат до политическа смяна, при която новата администрация ще ги премахне.

От друга страна, европейските потребители ще продължат да се радват на евтини американски стоки, тъй като Европейската комисия засега не дава индикации, че ще отвръща с ответни мита.

Митата за внос не са полезни за страната, която внася

Популистката логика, че ако някой обложи твоя износ, а ти не реагираш със същото, значи си губещ, е не просто погрешна, а опасна. Истината е точно обратната: свободната търговия — т.е. липсата на вносни мита — води до по-висок просперитет. А идеята държавата сама да налага мита върху собствения си износ е почти толкова абсурдна, колкото и сегашната практика да облага вносителите и на практика — собствените си потребители.

Не бива да забравяме, че всички печелим от свободната търговия, защото тя позволява на страните да се специализират в производството на онези стоки и услуги, при които имат сравнително предимство — основен принцип в икономическата теория. Тази специализация води до по-висока ефективност, по-ниски разходи и по-добро качество за потребителите навсякъде по света.

Разбира се, специализацията не е без своите уязвимости. Най-значимият ѝ недостатък е зависимостта от глобалните транспортни мрежи — ако те бъдат прекъснати, например в случай на война или сериозен геополитически конфликт, доставките на жизненоважни стоки могат да бъдат застрашени.

Тук възниква въпросът: каква е най-добрата стратегия за справяне с този риск? Една често обсъждана опция е субсидирането на локално производство за осигуряване на стратегически ресурси — храни, енергия, лекарства. Но има и алтернативен подход: вместо да насочваме огромни средства към изграждане на неефективни локални производства „за всеки случай“, можем да инвестираме в отбранителни способности. В условия на глобален конфликт, реалната гаранция за непрекъснатост на търговията може да дойде не от самозадоволяване, а от военно превъзходство — способността да възпираш или, ако се наложи, да неутрализираш заплаха, преди тя да нанесе щети върху ключови логистични маршрути.

Сигурната търговия не зависи толкова от това дали произвеждаме всичко сами, а от това дали можем да защитим системата, която ни позволява да търгуваме свободно

Идеята, че една държава може напълно да гарантира производството на ключови стоки като храни и лекарства в изолация от останалия свят, изглежда привлекателна на пръв поглед — особено в контекста на кризи или конфликти. Но в реалността това е икономически и технологично неизпълнимо.

Съвременното производство — дори на нещо „основно“ като хляб или аспирин — е изключително зависимо от сложни, глобализирани вериги на доставки. Вземете за пример едно „локално“ предприятие за производство на лекарства. То може да е разположено в страната, но машините, с които се капсулират медикаментите, са произведени в Германия. Сензорите в тях — в Япония. Софтуерът, с който се управлява производственият процес — от САЩ. Химичните суровини може да идват от Индия или Китай. Дори опаковките (алуминиево фолио, мастило, хартия) често са вносни.

Същото важи и за земеделието. Модерната ферма разчита на трактори и комбайни, произведени с части от десетки страни, торове и препарати, често доставяни от чужбина, автоматизирани напоителни системи с електроника, чиято поддръжка изисква достъп до глобални доставчици. Дори семената често са хибридни сортове, селектирани и разпространявани чрез международни компании.

Икономиката е силно взаимносвързана — това е нейна сила, но и уязвимост. Опитите за пълна самозадоволеност неизбежно водят до тежки компромиси с ефективността, качеството и дори сигурността на самото производство. Вместо да се стремим към изолация, по-разумният подход е да изграждаме устойчива инфраструктура, диверсифицирани търговски партньорства и адекватни запаси — но в рамките на глобално сътрудничество, а не чрез оттегляне от него.

Истинската устойчивост идва не от затварянето навътре, а от гъвкавостта, адаптивността и способността да се поддържа достъп до глобалната система — включително чрез защита на търговските маршрути и технологичния обмен.

(Допълнение: Това, че митата имат потенциал да направят европейските производители по-малко конкурентни на пазара в САЩ не го оспорвам, но не го разглеждам подробно, защото е прекалено очевидно и не мисля, че ще е интересно за някого да го чете.)