Възможно ли е прекалено точното възприемане на реалността да е недостатък в контекста на естествения отбор?

Предназначението на нашия ум не е да познава истината и реалността. Той трябва да работи достатъчно добре за да способства машините за оцеляване, построени от гените, да ги копират и разпространяват.

В някои случаи познаването на реалността и на истината действително може да е предимство. Но не винаги.

Хората живеят в общества. За да може гените им да се разпространяват ефективно машините им за оцеляване трябва да са склонни да възприемат реалността по такъв начин, че тя да включва и въображаеми неща като нациите, социалните обичаи (т.е. разни мемплекси) като реални (каквато е и обективната реалност). Ако машините за оцеляване станат прекалено умни и възприемат реалността една идея по-коректно, им лепват етикета аутисти или социални хакери. И такива хора трудно биха изградили функциониращо общество (ако критична маса (брой) от тях са такива).

За да работи едно общество елементите (т.е. хората) трябва да са достатъчно глупави за да може поведението им да следва определени правила. Ако се съмняват в реалността на митологията (мемплекса) това може да не се случи.

Иван Попов повдига темата в „Хакери на човешките души“ (романът, има и две статии със същото име):

Простият човек е елементарна единица в спонтанния компютър, но кое го прави такъв елементарен? Първо — това, че не вижда по-далеч от носа си. И второ — това, че не може да изменя правилата за комуникация с другите. Системата се състои от елементи и интерфейси за комуникация. Тоест от непрозрачности. Елементът вижда входовете и изходите, но нищо зад тях. И се съвместява с интерфейсите, понеже друго не може да си представи. Така е при всички спонтанни компютри. Неврона да вземем: той само предава импулси, бори се за калиеви и натриеви йони, търси къде да си набута аксона, ей такива неща. А мозъкът като цяло играе например шах. Дори още по-страшно: ако единиците почнат да разбират как върви системата, системата може да спре да работи! Защото единиците ще се изхитрят да я манипулират по недокументирани начини, с инсайдерски[21] трикове…

(...) културата е софтуер от особен род. Тя реално работи само ако механизмите й са скрити от охлоса. Само ако хората не я поставят под съмнение. Нали когато поставяш нещо под съмнение, ти се освобождаваш от него. А ако много хора изведнъж се освободят от интерфейсите на обществото, могат да го докарат почти до катастрофа. Аз това впрочем съм го виждал на едно място…

Човечеството, в края на краищата, е информационна система, нали? С елементи на меметична, агорична и символична еволюция. Човекът е елементарна изчислителна единица. А от гледна точка на еволюцията е важен не индивидът, а кодът, който се предава. Независимо дали генетичен, културен или технологичен. И щом човечеството е спонтанна изчислителна система, значи то решава, както всички други системи от подобен клас, някаква сложна оптимизационна задача…

Повод да започна да пиша тази статия е тази публикация: The Evolutionary Argument Against Reality. According to evolution by natural selection, an organism that sees reality as it is will never be more fit than an organism of equal complexity that sees none of reality but is just tuned to fitness.

Обаче ми просветна нещо, което не помня да съм чел някъде.

Има една малка, но съществена разлика между светът сега (последните няколко поколения) и светът преди това. Сега транспортът е евтин, хората са мобилни. Особено по-умните елементи.

Досега естественият отбор е спирал успешно поумняването на елементите.

Симулирам в главата си този процес така: ако в някоя географска област са възникнали твърде много умни елементи, то обществото там изпада в криза, която намалява шансовете за оцеляване на хората в тази област (т.е. проблемните елементи).

Сега обаче елементите се движат относително свободно. И затова кризата/промяната ще е глобална и ще я виждаме как настъпва на забавен кадър (в сравнение с подобните кризи в малки географски области).

В друг свой материал Иван Попов пише за това как бъдещето ще настъпи най-напред в по-изостаналите държави (джибрясалите плодове на прогреса).

В социалната и психическа еволюция на човека съществуват съвсем определени тенденции, които се проследяват още от палеолита, та чак до наши дни. Ето някои от тях. Психиката еволюира към все по-слаба внушаемост. Абстрактното мислене изтласква и опосредства чувственото възприятие. Расте когнитивната сложност на субекта (която изразява "размерността" на семантичното пространство; човек с висока когнитивна сложност е по-склонен към промяна на стереотипа, към развитие на мислените образи, по-толерантен е и едновременно с това по-слабо възбудим, като съществува и обратна зависимост - в състояние на силна емоционална възбуда когнитивната сложност намалява). Задълбочава се отделянето на индивида от общността, личността се автономизира и, съответно, отчуждава все повече. (Прословутият т.нар. "обществен договор" не е договор на автономни индивиди, събрали се да живеят заедно, а тъкмо наопаки - хората от някаква общност са се разбрали да не се месят един другиму в някаква област от живота...)

От последната тенденция следва нещо на пръв поглед парадоксално: колкото по-"прогресивно" е обществото, толкова по-ниска е степента на доверие в него. И наистина, доверието е параметър, който в социалната еволюция постоянно е намалявал: най-високо е то в първобитните племена, където мисленето е магическо, лъжата - невъзможна, думите имат характер на команди, а самото племе наподобява тоталитарна секта с вожда и шамана начело. Социалната история е история на разрушаването на тесните начални връзки и отчуждение на личността. Но у нас като една от главните болести на обществото сочат тъкмо прекалено ниското ниво на доверие, стигащо чак до отрицателни величини! (Андрей Бунджулов говори чак за "...криза на самите механизми на репродуциране на социалното".)

В хипотезата ми за кризите нямах предвид просто намаляване на доверието, а осъзнаване на разликата между физическата реалност и мемите. Осъзнаването, че държавата, родината, общественият договор, властта, данъците (които са кражба) са просто меми, обекти от колективното въображаемо, които не са „истинска“ реалност.

Ако хипотезата ми е вярна би трябвало да е имало подобни кризи, нали? Защо в учебниците по история не пише за това как дадена цивилизация се е затрила, защото елементите са захитрели? Защото е нямало подобен случай? Или защото историците са измислили някакво друго обясненеи на случилото се (водните източници се заразили, градът е станал прекалено голям и това е способствало за плъзването на епидемии, съседните варварски народи са ги победили)?

Всъщност завладяването от съседни (варварски или не) народи е напълно в съответствие с моята хипотеза. Ако елементите са захитрели достатъчно те са спрели да вярват, че трябва да се бият във войни и просто са избягали или са се присъединили към противниците.

Друго интересно следствие от хипотезата ми: ако в дадена географска област броят на проблемните (за системата) елементи се увеличи, тази географска област става по-малко привлекателна и започва процес на изтичане на елементи към другите географски области. Deja Vu?

Как естественият подбор на мемите благоприятства репликацията на „правилните“ гени (и други идеи)

(Думичката „митология“ беше референция към епизод от новия сериал „Star Trek: Picard“. Който е гледал онзи епизод ще се сети.)